ЛИЧНА ПОЕЗИЯ

ЧЕТИРИЛИСТНА ДЕТЕЛИНА

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 12:07:15 +0000

Един художник още непризнат
рисуваше във своя дом картина,
рисуваше с един единствен цвят
една четирилистна детелина.

Но свърши се зелената боя
и работата спря наполовина,
така, че вместо с четири листа,
остана тя трилистна детелина.

Художникът създаде най-неволно
загадка върху бялото платно:
Кое листо от трите е виновно,
че няма го четвъртото листо?

ИСТИНА

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 12:03:19 +0000

Не се страхувам жив да ме оплачат,
страхувам се от думите фалшиви -
от тях се раждат моите палачи
и бавно ме изстискват и убиват.

Пред прага на смъртта изчезва болката,
препъва се във спомен мисълта.
Къде си ти, която ме напътстваше
и пазиш ме от фалш дори в съня?

Къде си ти, която ме накара
във кладата си сам да хвърлям огън,
да проумея, че лъжата пари,
че в истина да изгоря не мога.

Ела при мене днес и научи ме
от моя страх аз как да се опазя.
Ако не можеш – просто, оплачи ме!
Палачите не бива да се мразят!

РЕЧНО

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 11:57:34 +0000

Нас ни свързва не само земята -
като устни пропукана, бледа,
от която се раждат житата
с класове за живот и победа.

Не и вятърът, който се смее,
във косите ни пръсти заровил.
Не вълшебната флейта с Орфея,
за любов дето ехото моли.

Не и тези светулки – звездите -
разпилени в полето мъниста,
и на Млечния път старините,
побелели до мъдрост от мисли.

Нас ни свързва до обич реката
и към своята цел ни увлича,
аз и ти сме мъжът и жената,
и на капки във нея приличаме.

Как стремглаво по пътя обречен
бреговете целуваме бързо
и отеква в пространството ехото -
натежало от нашата мъдрост.

СТРАННА ПТИЦА

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 11:55:45 +0000

Не съм ли като птица със бодли,
целуваща небето си – дъбрава.
От всеки мах с крилата да кърви,
а белегът във мене да остава.

Гнездото ми – преплетено въже,
напомнящо пътеките, поети
от няколко измислени мъже,
родени във безсънните куплети.

Храната ми – мастилени черти,
изстрадани, магични и горчиви.
Водата – непрокапали сълзи,
останали в очите да изстиват.

За себе си щом вече съм открил
на приказката светлата надежда,
по-странна птица бих ли се родил,
щом битието сам си го нареждам.

ИЗКУШЕНИЯ

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 11:53:24 +0000

Прекрасна бяла тишина…
Единствен вятърът шепти:
„Обичаш ли една жена,
обичан ще си също ти!”

Но глас от други светове
долавям с мъжкия си слух:
„Обичаш ли, обичай две!” -
и по-отчетливо го чух.

И тъкмо да ми провърви,
дочувам второто си „Аз”:
„Какво ще е, ако са три?” -
шепти отвътре този глас.

Поспрях се миг, за да реша,
и истината изведнъж
ми рече: ”Всякоя жена
копнее за любов на мъж!”

ЦВЕТОВЪРТЕЖ

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 11:52:18 +0000

Хищен поглед в деколтето
и разпалва се пожар.
По-надолу нежно цвете
чака своят градинар.

То усеща топлината,
но бушува луд стремеж.
Най-полезен за цветята
е един цветовъртеж.

Амбициран до заблуда,
от желания – пиян
кацнах като пеперуда
сам на цветето – капан.

И сервира ми съдбата
истината недобра:
„Щом си роб на аромата -
ще си жертва на цветя!”

ГРЕШНИК

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 11:50:59 +0000

Нека Бог да ме съди накрая -
може би аз все още греша,
нека целия грях опозная,
нека ада си сам избера.

Да науча какво е успеха
и какво е – да бъда презрян,
бих превърнал надеждата в дреха,
самотата си – в дим от тамян.

По човешки аз грешник съм, зная,
а не мога да бъда и друг -
щом мечтите ме носят към рая,
а живея във ада си тук.

Между тази дилема се люшкам.
Накъде ще ме тласне страстта?
А съдбата – развързано куче,
ме пресреща и връща в греха.

СЯНКА

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 11:49:43 +0000

За петите ми вкопчена здраво,
все до мене със стъпките верни
се поти през горещото лято,
през студената зима трепери.

Неотлъчно след мен се извива
мойта спътница, гола и боса,
и във църквата с мен се отбива,
и във кръчмата сяда до масата.

Мълчалива, безшумно ме следва,
помъдрява от моите грешки,
не заменя провал за победа,
а ме стиска във своите клещи.

Най-безстрашната спътница моя
колко пъти от мрака умира,
но възкръсне ли – слънцето моли
да ми грее в живота неспирно.

ЛУНОСЛОВИЕ I

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 11:48:30 +0000

Дали луната всяка нощ ме гледа
през процепа на плътното перде
и силната любов я прави бледа
пред моя сън спокоен на дете?

Дали събира всяка нощ звездите
да им говори шепнешком за мен
и топло ме целува по мечтите,
за да съм силен следващия ден?

Дали на облаците моя сън разказва
и ги разпръсква в чужди небеса?
Дали и през деня не ми показва
най-вярната посока на света?

Не знам дали луната ме обича,
но образът й с нежност ми шепти,
когато тайничко през процепа наднича:
„Спокоен спи, спокоен спи, спокоен спи…”

ДЪЖД

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 10:45:00 +0000

Изплака се до истина дъждът.
Клавишите просвирваха минорно,
а тялото-оставена следа,
се гърчеше горчиво и бездомно.

Подлъганата пръст се съюзи
с намръщените облаци в небето-
за първи път с дъжда изневери
на своето прекрасно бяло цвете.

А локвите тактуваха греха
под палката на вятър-диригент.
Студено бе.На слънцето смехът
се криеше от другите и мен.

Концертът беше твърде прозаичен,
капчуците прецеждаха водата
със думите: „Обича ме!Не ме обича!”
и миеха в очите ми тъгата.

СТРАХ ОТ ГРЯХ

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 10:43:29 +0000

Един човек на Бога се помолил:
„Прости ми,Боже,мойте грехове,
подведен бях,но ти си ми опора,
излъган бях от твойте врагове…”

Бог прощавал грешки непростени
и на човека също Той простил.
А тоя,що бил паднал на колене,
приискало му се- и пак сгрешил.

Отново пред Всевишния застанал
и пак се молил със сълзи в очи.
Но новият му грях останал
в сърцата чужди вечно да боли.

Човек без грях- уви,не съществува.
Днес всеки има някой собствен грях.
Но кой от нас пред Бог не се преструва?
И кой,преструвайки се,не изпитва страх?!

ВЯТЪРНА МЕЛНИЦА

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 10:41:59 +0000

Като вятърна мелница самотата ме гали
и скрибуцат с надежда всички стари мечти.
Сякаш пак съм до теб,ала всъщност едва ли
ще посегнеш към моята тайна врата.

Само в мислите крехки като ново начало
аз те пускам свенливо и оставам без дъх.
В самотата се вглеждам-самота огледална.
От пропукана вяра теква първата кръв.

Аз съм вятърна мелница-ти си топлият вятър,
аз роден съм самотник-ти пък си самота.
Аз-играна пиеса в житейския театър.
Ти-посята в пустиня зелена трева.

КАПАН

Валентин Йорданов — Mon, 08 Feb 2010 10:40:24 +0000

Пак е вторник! Потта пак тече!
Пак във мене се гмуркат въпроси
и кълват като гладно врабче:
търсят отговор – крехки и боси.

Докога ще боли съвестта?
Изкупител на грях ли съм само
или извор за жива вода?
А лекарство за съвести няма!

Аз превръщам се бавно в робот -
сякаш пътят отдавна избран е…
и ме люшка морето-живот,
съвестта ми щом пристан си няма.

И изгарям в нелумнал пожар.
Но какво от това, че изгарям,
щом се хващам сам в своя капан,
а се мъча от там да избягам!

ПОДАРЪК

Валентин Йорданов — Mon, 01 Feb 2010 10:08:38 +0000

на НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

На стената висят всички ценни картини,
между тях окачих твоята с морското синьо.
Ти за мен я рисува, мило мое дете.
Беше първо пързалка, после каза – небе,
после каза със стойка на художник напет:
„Това е най-точният син твой портрет.”
И аз бях пленен не от синия лист,
а с това, че ме имаш за толкова чист,
а с това, че изглеждам в две детски очи
като някакъв цвят, дето пръска лъчи,
като някакъв малък квадратен синчец.
Впрочем – сложих го в рамка – един златен венец.
Между скъпи картини и скъпи пана
грее твоят букет без порок, без вина,
без разяждащи мисли, без да струва пари.
Мило мое дете, ти така ме плени!
Всички други картини бледнеят пред теб -
най-чудесният детски – в морскосиньо – букет.

ОБГРЪЩАНЕ

Валентин Йорданов — Mon, 01 Feb 2010 10:06:56 +0000

Щом аз съм ти, а ти си аз,
кръгът остава без начало.
Стихът затворен е във нас,
подрежда пясък в огледало.

Щом ти си аз и аз съм ти,
оглеждаме се – кой е сянка?…
И няма никакви следи,
излезли от съдба без рамка.

Когато ти пак станеш ти!
Когато аз пак стана аз!
Завинаги ще се взривим -
в белязан ден, в случаен час!