Archive for Поезия

ЧЕТИРИЛИСТНА ДЕТЕЛИНА

Един художник още непризнат
рисуваше във своя дом картина,
рисуваше с един единствен цвят
една четирилистна детелина.

Но свърши се зелената боя
и работата спря наполовина,
така, че вместо с четири листа,
остана тя трилистна детелина.

Художникът създаде най-неволно
загадка върху бялото платно:
Кое листо от трите е виновно,
че няма го четвъртото листо?

ИСТИНА

Не се страхувам жив да ме оплачат,
страхувам се от думите фалшиви –
от тях се раждат моите палачи
и бавно ме изстискват и убиват.

Пред прага на смъртта изчезва болката,
препъва се във спомен мисълта.
Къде си ти, която ме напътстваше
и пазиш ме от фалш дори в съня?

Къде си ти, която ме накара
във кладата си сам да хвърлям огън,
да проумея, че лъжата пари,
че в истина да изгоря не мога.

Ела при мене днес и научи ме
от моя страх аз как да се опазя.
Ако не можеш – просто, оплачи ме!
Палачите не бива да се мразят!

РЕЧНО

Нас ни свързва не само земята –
като устни пропукана, бледа,
от която се раждат житата
с класове за живот и победа.

Не и вятърът, който се смее,
във косите ни пръсти заровил.
Не вълшебната флейта с Орфея,
за любов дето ехото моли.

Не и тези светулки – звездите –
разпилени в полето мъниста,
и на Млечния път старините,
побелели до мъдрост от мисли.

Нас ни свързва до обич реката
и към своята цел ни увлича,
аз и ти сме мъжът и жената,
и на капки във нея приличаме.

Как стремглаво по пътя обречен
бреговете целуваме бързо
и отеква в пространството ехото –
натежало от нашата мъдрост.

СТРАННА ПТИЦА

Не съм ли като птица със бодли,
целуваща небето си – дъбрава.
От всеки мах с крилата да кърви,
а белегът във мене да остава.

Гнездото ми – преплетено въже,
напомнящо пътеките, поети
от няколко измислени мъже,
родени във безсънните куплети.

Храната ми – мастилени черти,
изстрадани, магични и горчиви.
Водата – непрокапали сълзи,
останали в очите да изстиват.

За себе си щом вече съм открил
на приказката светлата надежда,
по-странна птица бих ли се родил,
щом битието сам си го нареждам.

ИЗКУШЕНИЯ

Прекрасна бяла тишина…
Единствен вятърът шепти:
„Обичаш ли една жена,
обичан ще си също ти!”

Но глас от други светове
долавям с мъжкия си слух:
„Обичаш ли, обичай две!” –
и по-отчетливо го чух.

И тъкмо да ми провърви,
дочувам второто си „Аз”:
„Какво ще е, ако са три?” –
шепти отвътре този глас.

Поспрях се миг, за да реша,
и истината изведнъж
ми рече: ”Всякоя жена
копнее за любов на мъж!”

ЦВЕТОВЪРТЕЖ

Хищен поглед в деколтето
и разпалва се пожар.
По-надолу нежно цвете
чака своят градинар.

То усеща топлината,
но бушува луд стремеж.
Най-полезен за цветята
е един цветовъртеж.

Амбициран до заблуда,
от желания – пиян
кацнах като пеперуда
сам на цветето – капан.

И сервира ми съдбата
истината недобра:
„Щом си роб на аромата –
ще си жертва на цветя!”

ГРЕШНИК

Нека Бог да ме съди накрая –
може би аз все още греша,
нека целия грях опозная,
нека ада си сам избера.

Да науча какво е успеха
и какво е – да бъда презрян,
бих превърнал надеждата в дреха,
самотата си – в дим от тамян.

По човешки аз грешник съм, зная,
а не мога да бъда и друг –
щом мечтите ме носят към рая,
а живея във ада си тук.

Между тази дилема се люшкам.
Накъде ще ме тласне страстта?
А съдбата – развързано куче,
ме пресреща и връща в греха.

СЯНКА

За петите ми вкопчена здраво,
все до мене със стъпките верни
се поти през горещото лято,
през студената зима трепери.

Неотлъчно след мен се извива
мойта спътница, гола и боса,
и във църквата с мен се отбива,
и във кръчмата сяда до масата.

Мълчалива, безшумно ме следва,
помъдрява от моите грешки,
не заменя провал за победа,
а ме стиска във своите клещи.

Най-безстрашната спътница моя
колко пъти от мрака умира,
но възкръсне ли – слънцето моли
да ми грее в живота неспирно.

ЛУНОСЛОВИЕ I

Дали луната всяка нощ ме гледа
през процепа на плътното перде
и силната любов я прави бледа
пред моя сън спокоен на дете?

Дали събира всяка нощ звездите
да им говори шепнешком за мен
и топло ме целува по мечтите,
за да съм силен следващия ден?

Дали на облаците моя сън разказва
и ги разпръсква в чужди небеса?
Дали и през деня не ми показва
най-вярната посока на света?

Не знам дали луната ме обича,
но образът й с нежност ми шепти,
когато тайничко през процепа наднича:
„Спокоен спи, спокоен спи, спокоен спи…”

ДЪЖД

Изплака се до истина дъждът.
Клавишите просвирваха минорно,
а тялото-оставена следа,
се гърчеше горчиво и бездомно.

Подлъганата пръст се съюзи
с намръщените облаци в небето-
за първи път с дъжда изневери
на своето прекрасно бяло цвете.

А локвите тактуваха греха
под палката на вятър-диригент.
Студено бе.На слънцето смехът
се криеше от другите и мен.

Концертът беше твърде прозаичен,
капчуците прецеждаха водата
със думите: „Обича ме!Не ме обича!”
и миеха в очите ми тъгата.

СТРАХ ОТ ГРЯХ

Един човек на Бога се помолил:
„Прости ми,Боже,мойте грехове,
подведен бях,но ти си ми опора,
излъган бях от твойте врагове…”

Бог прощавал грешки непростени
и на човека също Той простил.
А тоя,що бил паднал на колене,
приискало му се- и пак сгрешил.

Отново пред Всевишния застанал
и пак се молил със сълзи в очи.
Но новият му грях останал
в сърцата чужди вечно да боли.

Човек без грях- уви,не съществува.
Днес всеки има някой собствен грях.
Но кой от нас пред Бог не се преструва?
И кой,преструвайки се,не изпитва страх?!

ВЯТЪРНА МЕЛНИЦА

Като вятърна мелница самотата ме гали
и скрибуцат с надежда всички стари мечти.
Сякаш пак съм до теб,ала всъщност едва ли
ще посегнеш към моята тайна врата.

Само в мислите крехки като ново начало
аз те пускам свенливо и оставам без дъх.
В самотата се вглеждам-самота огледална.
От пропукана вяра теква първата кръв.

Аз съм вятърна мелница-ти си топлият вятър,
аз роден съм самотник-ти пък си самота.
Аз-играна пиеса в житейския театър.
Ти-посята в пустиня зелена трева.

КАПАН

Пак е вторник! Потта пак тече!
Пак във мене се гмуркат въпроси
и кълват като гладно врабче:
търсят отговор – крехки и боси.

Докога ще боли съвестта?
Изкупител на грях ли съм само
или извор за жива вода?
А лекарство за съвести няма!

Аз превръщам се бавно в робот –
сякаш пътят отдавна избран е…
и ме люшка морето-живот,
съвестта ми щом пристан си няма.

И изгарям в нелумнал пожар.
Но какво от това, че изгарям,
щом се хващам сам в своя капан,
а се мъча от там да избягам!

ПОДАРЪК

на НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

На стената висят всички ценни картини,
между тях окачих твоята с морското синьо.
Ти за мен я рисува, мило мое дете.
Беше първо пързалка, после каза – небе,
после каза със стойка на художник напет:
„Това е най-точният син твой портрет.”
И аз бях пленен не от синия лист,
а с това, че ме имаш за толкова чист,
а с това, че изглеждам в две детски очи
като някакъв цвят, дето пръска лъчи,
като някакъв малък квадратен синчец.
Впрочем – сложих го в рамка – един златен венец.
Между скъпи картини и скъпи пана
грее твоят букет без порок, без вина,
без разяждащи мисли, без да струва пари.
Мило мое дете, ти така ме плени!
Всички други картини бледнеят пред теб –
най-чудесният детски – в морскосиньо – букет.

ОБГРЪЩАНЕ

Щом аз съм ти, а ти си аз,
кръгът остава без начало.
Стихът затворен е във нас,
подрежда пясък в огледало.

Щом ти си аз и аз съм ти,
оглеждаме се – кой е сянка?…
И няма никакви следи,
излезли от съдба без рамка.

Когато ти пак станеш ти!
Когато аз пак стана аз!
Завинаги ще се взривим –
в белязан ден, в случаен час!

АСОЦИАТИВНО

Ако сърцето ми е котва,
а ти си морско дъно,
водата между нас какво е?
Очакване на онзи миг, когато
в прегръдката ти ще се сгуша.
Почувствал допира до същността,
на морски аромат ще ти ухая
и плавно, като малка рибка,
за да заспиш ще те полюшвам –
да ме сънуваш и да искаш
да съм с теб.
Ако сърцето ми е котва,
а ти си морско дъно,
кой въжето ще пререже –
да заболи
от близост вечността?
Ако сърцето ми е котва,
нека съм удавник.
За котвата и дъното е бряг!

ЗАТВОРЕНА МИДА

Много дълго в твойте очи ще се крия
и ще паля с копнежи нощта,
ще превръщам сълзите ти в бяла стихия,
а страха ти – в далечна звезда.

Много дълго за теб ще горя, като клада,
и искри ще се пръскат от мен.
Аз от тях обещавам пожар да запаля
в твоя ясен и приказен ден.

И ще лумнат от обич огньове-езици,
вечен огън ще грее света,
а във него ще пърхат две влюбени птици,
аз и ти – ще горим във страстта.

По-нататък не мога и в съня си да видя –
само вяра, а в нея е Бог.
Как приличаме с теб на затворена мида,
а между ни се ражда живот.

БЪДИ ЖЕНА

На всички жени, които ме обичат.

Бъди жена! – ще кажа нежно аз.
Защо със друго пак да те сравнявам.
На твоя поглед и на твоя глас
не се научих как да устоявам.

Преследвана и търсена бъди.
Мишена за очите на мъжете.
Да бъдеш друга просто не върви –
така са те създали боговете.

Пали пожар във мъжките сърца
с тайнството, което притежаваш.
Накратко казано – бъди жена,
загадки продължавай да създаваш.

Загадка даже ти си остани,
така ще бъдеш по-недостижима.
Дори животът да се измени –
теб просто трябва, трябва да те има!

КИТАРА

На Тодор Янкулов

Струните внезапно изпищяха,
от болка разтреперани и неми.
Китарата – душевната ми стряха,
разголена помоли да я взема.

Изплаших се от писъка последен,
а голотата беше… непривична.
В ушите ми засвириха сирени
и чувствах как по-силно я обичам.

И тези чувства в стаята витаеха,
пулсираха във ритъм мойте вени…
Тревогата не исках да познае
и затова посегнах – да я взема.

Прегърнах я с любов и тя засвири
без струни. Бе гласът и като трепет.
Разголена, звучеше чак до синьо,
кънтеше песента – а беше шепот.

ЧУДО

На сина ми

Пронизвай ме със детските зеници
по-бистри от небесния простор,
искрящи зад решетките-къдрици
и нежнозвучни като птичи хор.

Не би ги спряла никаква преграда
да бъдат извор на истинността.
Очичките ти парят без пощада
във вече съгрешилата душа.

Но ти, дете, не ме вини, защото
във детството си също нямах грях.
С годините натрупах във живота
по малко: злоба, алчност, грубост, страх.

Сега, повярвал в твоята магия,
съветвам те – подобно не греши!
Пази си детските мечти-светини
и остани с пронизващи очи!

Че най-голямо чудо на земята
е туй: да бъдеш винаги дете –
с очите си да раждаш свободата,
която не стои на колене.

« Previous entries