ГРЕШНИ ОЧИ

Грехове имат моите мъжки очи,
всяка прелест щом пият до дъно.
После споменът дълго в леглото горчи –
чак дордето се съмне.

И се гмуркат във погледа още жени,
и превръщат зениците в клада,
а клепачите трепкат – две райски врати,
и пропадам към ада.

В кръговрата-живот аз прегръщам греха
и очите се молят за още,
че когато внезапно ги склопи смъртта,
те навеки ще постят.

Този свят е създаден за обич и грях.
Празен поглед бледнее – не свети.
Затова ще съм грешник пред Бога си с тях,
с очите си жадни – и двете!

ОБЕТ

„…Приятел е онзи, на
когото можеш да
кажеш да върви по
дяволите и той няма да
ти се разсърди…”

У.ГОЛДМЪН

По ангелите всеки би те пратил,
по дяволите – само аз ще мога.
Защото знам, че истински приятел
не се избира, а е дар от Бога.

Когато по течението бурно
в посока грешна ти се понесеш,
ще стана сал, да мога да те върна
с прегръдката на двете си ръце.

Повярвай ми,приятелю, аз мога
за името ти, заради честта,
с нозете боси да загасям огън,
дори когато близо е брегът.

Където и да си, ще бъда сянка,
до тебе неразделно ще вървя,
и във кръвта си се кълна, че няма
да те предам – за нищо на света!

УХАНИЕ

Как ухаеш на… истина!
Ще те вдишвам с наслада,
ще настръхвам от допира с теб,
ще те търся във мислите;
щом далеч си – ще страдам –
като всеки обичащ човек!

Как ухаеш на истина!
В мен убиваш лъжите
и след – миг ще ухая на теб.
Аромата ще плиснем
на света във очите –
да ухае и в идния век.

Любовта ще ни води,
ще се вдишваме двама,
ще живеем във нашия рай.
Прегърни ме – до болка,
прегърни ме – до рана,
прегърни – без да мислиш за край!

НЕСТИНАРСКО

В очите ти виждам – разпалва се жар,
струи топлината към мен.
За тебе ще стана танцьор-нестинар
в незнайния утрешен ден.

И в огъня смело ще вляза, дори
на факла превърнал се сам,
че аз го разпалвах във твойте очи
и моето място е там.

Но не със икона ще бъда в ръце,
когато нагазвам в жарта.
За мен са икона твойто лице
и твоята чиста душа.

НАСТРОЕНИЕ

Тази вечер конякът върви,
а кръчмарят чертичките драска.
Все едно е дали ще свали
от пиячите грозните маски.

И по масите – дъх на печал
като тежка мъгла се разстила.
Всяка чаша е вид огледало,
малък спомен на дъното скрила.

Пепелниците, пълни с пожар
на душите – във изповед грешни.
Как боли всеки фас догорял,
който може в сълза да проблесне.

Ти, кръчмарю, наливай коняк,
удави всяка мъка в заблуда,
изпразни всички чаши от мрак,
напълни ги догоре със лудост.

ПРОЗРЕНИЕ

Ще те целуна както никой досега.
Ще те притисна с двете си ръце,
за да усетиш пулса на страстта
и нежноста на мъжкото сърце.

Ще те погаля както никой друг.
Ще ти прошепна тези две слова –
„Обичам те!”, но отговора глух
аз няма да дочакам вечерта…

Ще си отида в мъжкият си свят.
Ще поридая, сграбчил самотата,
а споменът ще храни моят глад
за досега – до същността на красотата…

А времето – лечител на мъже –
пак монотонно ще тече към нещо…
Течението ще ме отведе
във храма до изгарящите свещи.

И, Господи, прости ми дързостта:
сърцето ми не иска днес да спира
То е подвластно на една звезда –
Коя звезда като свещта умира?

Коя звезда превръща се във миг?
Коя звезда се крие от очите?
Мълчанието стряска като вик,
за да блестят в очите ни звездите!

Аз споря с Бога, ти сега мълчиш
и безучастна с мен се съгласяваш.
А огъня и двама ни гори,
след който пепелта ни ще остане…

Ще ни разпръсне вятъра навред,
прахът ни ще посее любовта…
И може би ще се роди поет
да продължи стиха и песента…

ПРОСТИ МИ

Едно дете на улицата спря ме
и каза ми с усмивка: ”Добър ден,
познах те, чичо, сниман си до мама.”
Стоеше той, синът ти, срещу мен.
Очите му ме гледаха познато.
То, милото, не знаеше това.
С ръчичката си хвана ми ръката
и рече умолително: ”Ела,
тя, мама, много ще се радва.
Ще видиш татко ми”- ми каза то,
а аз не можех още да повярвам
и цял бях побелял като платно.
Приведох се, целунах му челцето
и казах му, че много съм зает.
Една сълза се стече по лицето –
във младостта си нямах аз късмет.
А то не виждаше, че съм заплакал,
държеше здраво моята ръка.
Преди години – някога във парка –
аз твоята ръка държах така.
Едно дете накара ме да страдам,
тъй, както някога накара ме и ти.
Но то е малко и не осъзнава,
че стара болка в мен се прероди.
Сега не можеш ти да му разкажеш
и аз не мога истината да река,
невинното сърце ще се премаже
узнае ли, че аз съм му баща.
Ще минат месеци, ще изтекат години,
не знам във щастие дали ще порасте,
о, мое мило, мъничко, прости ми,
че те лиших от синьото небе.

1992 година

МОЕТО ПОГРЕБЕНИЕ

Ела със бяла рокля на смъртта ми.
Гримирана и весела ела.
На мойта смърт ще липсват бели дами,
а много ще са черните петна.

Вместо цветя – сложи ми стиховете,
вместо сълзи – изпей ми песента.
Недей да пееш всичките куплети,
че няма да те чувам след смъртта.

Гримът ще бъде маска на лицето.
Теб няма да те крие чер воал.
Дали ще пари мъка във сърцето –
аз мъката не съм я опознал.

Вместо целувки ти ми се усмихвай
и ако другите не те търпят,
запей отново, силно, не притихвай,
накарай ги във ужас да стоят!

Ще станеш просто прицел на презрение,
не се плаши – така е по-добре,
а другите ще бъдат вдъхновение
на следващия, който ще умре.

ОРИС

На Вл.Висоцки

Обикваха те всички, щом те чуеха.
Ти истини горчиви не спестяваше.
Бунтуваше се срещу подлеците
и на лъжците също не прощаваше.
Цигарата в устата бе прегърбена
а водката недоизпита – все обърната.

Какъв не беше в краткия си път, но истински.
В душите – разногласни струни, все надничаше.
Дори във вълчите уста се тикаше.
(Дали си се страхувал там? – Едва ли.)
Със ураганния си глас ковеше думи
и стреляше със тях – като с куршуми.

Ти знаеше – кога ще скъса струната
мига на земното ти съществуване.
Конете си пришпори срещу пропастта –
в очакване на вечното пътуване.
Цигарата във пепелника бе превита,
а водката обърната – недоизпита.

ИНВАЛИДЕН СТОЛ

Пиесата „Живот” за мен е драма,
декор е Столът, зеещ като бездна –
в прегръдката му паднах като в яма,
в прегръдката му – първа и последна.

Ръждясват бавно в мене колелата,
в инерция превръща се животът,
безчувствено студени са краката –
предатели, по пътя към Голгота.

Напрегнат и изопнал всички нерви,
аз движа Стола педя подир педя.
Душата ми оглозгана от червей,
дори за миг от страх не потреперва.

Пред Бога си не падам на колене,
на Стола съм разпънат – не на кръста.
Нарекъл съм пиесата „Смирение”
и моля се да стана. Да възкръсна.

Не бива да ме вижда в Стола мама,
че болката й в мен е рана съща.
Пиесата до края ще е драма,
а Столът вместо нея ме прегръща.

КЛЕТВА – НА ЖЕНА МИ

Да бе море – във тебе бих се давил.
Да бе земя – пребродил бих те сам.
Да бе звезда – ракета бих направил.
Да беше птица – с вятър бих те галил.
Да беше стих – аз щях да те създам.
Да беше песен – щях да те изпея.
Да бе светулка-щях да съм нощта.
Да беше жар – във тебе щях да тлея.
Да бе пътека – скитал бих по нея.
Да бе молитва – щях да те шептя.
Да беше звън – аз щях да съм камбана.
Да бе поток – аз щях да съм брега.
От хиляди, пак ти ще си призвана
да бъдеш моя същност и съдба!

КАРТИНА

Очите ми пресипнаха за теб,
часовникът с отрова се нагълта.
Стаята – обширна гола степ,
диша с мене, но изглежда мъртва.

По стъклата капе тишина
и стените се целуват във ъглите.
Лампата от мъка изгоря,
никой за смъртта й не попита.

Вратата не скрибуца от печал,
останала да зее – празна яма,
на гвоздея виси жалейка – твоят шал.
Портретът ти отдавна там го няма.

Нахлува студ, аз целият горя,
пожарът ми изтиква студовете,
а в стаята ухае на жена –
от вазата с любимото ти цвете…

СПОМЕН ЗА ЩУРЕЦА

На Стефан Калев

Отиде си. Не взе оттука нищо.
Разсърди се на този свят покварен.
Остави ти сираци – всички листи
написани – проплакани, изстрадани…

Отиде си. И прошка не поиска
от верните приятели, защото
не трябваше да разберат, че скоро
ще спре да се търкаля колелото.

Отиде си. А твоята писалка
премръзнала те чака със надежда…
И само пукотът на тишината
в портрета ти пак тъжно се оглежда.

Отиде си, приятелю, поете.
Аз гроба ти не ща да знам къде е,
че бих ли го затоплил с мъртво цвете,
щом ти във мене вечно ще живееш!

ВИСОЦКИ

Горе го познаха по гласа
и не го допуснаха във Ада.
Грабна си китарата – запя,
а звездите почнаха да падат.

Слънцето забърза към нощта
да послуша, спря се пък луната.
Той срещу канона възропта
и събра в магия светлината.

Дяволът от мъка се напи.
Ангели му сториха кордон.
Бог разстла пътека от звезди
и му даде своя собствен трон.

ЕДНОКРИЛИЯТ АНГЕЛ

Да те прегърна – но съм еднокрил.
Не съм от съвършените ще значи,
но някъде във себе си съм скрил
очите вместо мене, дето плачат.

Там всичко подредено е по две –
две топли длани, две горещи устни.
Не трябва ли да имам две криле
да те прегърна, за да те почувствам?

Но кой съм аз да съдя Бога мой?
Така решил е, еднокрил да бъда.
Двукрил е редно да е само Той,
затуй ме срещна с теб. Нали е мъдър?

Аз истината Божия прозрях
и нека любовта си не пестим.
Защо сме с по едно крило разбрах –
прегърнем ли се с теб – да полетим.

Тогава всичко ще ни е по две.
Щом имаме начало – после край.
След него Бог и нас ще прибере
според заслугите. Там има Ад и Рай.

ЗАВЕТ

Завият ли очите ми с дантела,
посипят ли ковчега ми със пръст,
загледай се в крилете на орела,
разперени като надгробен кръст,
и запомни, че мъж не се жалее
с пресипнал глас и сълзи във очи.
Мъжът обича вино да се лее.
Мъжът обича песен да звучи.
Мъжът обича с вятър да се бори.
Мъжът обича мирис на тютюн.
Той никога на колене не моли.
Заклева се във хляб и във куршум.
На колене мъжът е като знаме,
пречупено сред бойното поле.
Мъжът е мъж, когато се изправи
и тръгне пред препускащи коне.
И ако ти в орела ме познаеш,
снагата си – топола – изправи,
запей ми песента, която знаеш,
единственно от нея не боли.
Разлей ми вино, за да се опия.
Цигара запали – да ми дими.
Повикаш ли ме – няма да се скрия.
Поискаш ли ме – хляба целуни.

ОЧАКВАНЕ

Очаквах те! Така и не дойде.
Вратата бе студена като зима.
Единствено гобленът със коне
нашепваше ми всъщност, че те има.

И като яма празно беше в мен,
обречен бях да дишам самотата.
Надеждите умираха съвсем,
а вярата танцуваше с дъжда.

И чашата с ракия ми тежеше.
В очакване, все в дъното се крих.
Часовникът отмерено болеше…
Аз пишех не във проза, пишех в стих.

Ти не дойде до първите петли.
Очите ми превърнаха се в рана.
Поетът се нуждае от сълзи,
измисля ги – ако такива няма.

Случка

Звезди. Море. Вълни. Разходка. Вятър.
Целувка. Смях. Целувка. Свобода.
Мечти. Пейзаж. Часовник. Чайка. Пясък.
Прегръдка. Вяра. Грях. Сълзи. Жена.

Игра. Любов. Очи. Пожари. Шепот.
Страх. Целувка. Страх. Море. Дъга.
Раздяла. Болка. Рамка. Миг. Пътека.
Усещане. Молитва. Бяг. Жена.

Тревога. Крясък. Чайка. Случка. Вечер.
Тъга. Сърце. Поема. Самота.
Изкачване. Хотел. Надежда. Среща.
Любов. Целувка. Щастие. Жена.

Препиване с любов

Не от любов, а с любов ще препия.
Нека ме дави жесток махмурлук,
като животно ранено да вия –
тя, любовта, е без цвят и без звук.

Само ухае. А благите пръски
дето полепнат – поникват цветя.
От аромата им нежен възкръсва
пламък на нова любовна игра.

Допир на чувства. Конвулсно потръпват
двете разголени наши мечти.
Те от наслада в една се превръщат,
белег между им съвсем не личи.

Не от любов, а с любов ще препия,
без притеснения, без капчица свян.
Няма по-силна от тази магия –
с пръст да те сочат: „С любов е пиян!”

Newer entries »